Месец и половина си отиде неусетно, отлетя  без никой да усети. Знаехме, че така ще стане, ама ...

Дните изминaваха, докато се виждахме рядко, говорехме  малко и сякаш не съзнавахме колко е хубаво отново да си вкъщи. Сякаш вчера беше 29ти ноември, когато умирахме от студ във Велико Търново, всичко сякаш вчера беше...  А всъщност вчера ти си тръгна. Остана дупката и  мъката, остана празнината, с която бях свикнала да живея от четири години и някакво гадно чувство, че пак  нещо се е объркало, а аз съм безсилна.

         Ревовете и сълзите бяха изблик на всичко, случило се, не само за това, че си отиваш, а за това, че те нямаше четири години, че в много моменти ми се искаше да си тук, че за мен не си само брат, а нещо повече и от баща, че ти си един от малкото хора, на които им пука за мен и че виждам колко ти е гадно...

Налегнаха ме спомените за всеки един път когато си отиваше с голямата и безбожно тежка зелена раница и как сълзите напираха всеки път и в моите, и в твоите очи, как гледах през прозореца как си хващаш автобуса и пак ми се плачеше..., как когато говорехме по телефона разговорите бяха ... изпълнени с мълчание и не знаехме какво да се попитаме освен баналното „Как си?”, зная, така беше защото много имахме да си кажем, просто нямахме сили. Дойдоха и спомените, за времето когато бяхме малки. Е, ти не беше, аз бях. Идваше да ме вземеш от училище ако нямаше кой, търпеше ме когато бях в началото на пубертета и сама не се понасях, помагаше ми по математика... Грижеше се за мен повече от нашите и сега се грижиш... Дойдоха и спомените за рождените дни, когато те нямаше и даже тогава не ми беше весело. Спомних си и последния рожден ден, да.. преди една седмица... странно беше, отвикнала съм да си вкъщи. Снимахме се и осъзнах, че нямаме снимки заедно!!! Та след години тогава как ще си спомняме?

         Всичко се срути върху раменете ми, зная че и върху твоите също. Не ти се ходи, ама сам си го избра не зная защо. Ясно ми е, че и аз някога ще замина от тука, просто ми се искаше да прекараме по-голяма част от живота си заедно.

         Сега се опитвам да не плача и да съм спокойна, да знам че си добре и да приема действителността. Но всъщност ти добре ли си? Как ли си?

         Така се стече животът ни, явно така е трябвало да стане, но съм благодарна на Вселената, че те има и че ме обичаш, дори сигурно повече, отколкото те обичам аз!!!

Но от опит знам колко боли... и тази болка си е само твоя.. няма кой да ти отнеме част от бремето....и това е хубаво.. боли..но ти си ти.. и ще го наджиееш... Всеки има една несподелена болка..
Желая ти успех!

divini, благодаря ти за подкрепата! :) поздрави

Vsqka sulza izplakana ot teb sig e vseki 6tastliv moment koito si prekarala sus strahotniq si brat!Naistina e takuv za6toto ot tova koeto pi6e6 se podrazbira!A teksta e trogva6t!Prosulzih se!

Звучи насилено. Като създадено за блог.бг. За избрани. БЛагодаря за упражнението!

viki, жалко, че не съм успяла да те разчувствам, но не мисли, че написаното е престорено. Който не е изживял болката не знае. все пак блг за критиката. :)

Аз съм изживяла всички болки с малки изключения.
Затова ги усещам.
Казват, че блога е въздух под налягане. Сам си пише, сам си отговаря.
Като използва появилите се няколко писачи за опитни зайчета.

Казва се, нали.

viki, не мисли че ти си единствената преживявала болки. Не на всички живота ни е песен!

Само се защитавам от обвиненията, че само ти разбираш от болка. И това ли е забранено.

Най-силната обич е тази, която не се срамува от себе си.

Не съм казвала никога, че само аз съм изпитвала болка, всеки изпитва, аз само я споделям чрез блога си.

Вки....доста си се озлобила към хората. Това лъха от всеки твой конентар. Просто престани да псуваш реалността,живота,хората (в частност българите) и се вземи в ръце. Ще бъдеш по-позитивна и симпатична-заради теб самата си.

taka ili inache viki ia chakat shit sabitiq... neka si psuva nasam-natam...