Прочетен: 3366 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 29.05.2009 19:17
И тая нощ не успях да заспя... както предишната, както по-предишната и както няма да заспя и следващата... Погледнах празното легло и се намръщих. Бях приглушила светлината, иначе ми дразнеше очите и ме караше да се чувствам още по-зле. Отворих прозореца и запалих цигара. Поех дима дълбоко в дробовете си. Облекчение.... макар и кратко. Вгледах се в нощта... там в дълбоката гъста тъмнина, където бяха останали светнати едва няколко прозореца от нашата и съседната кооперация. Нормално е, хората спяха. Чу се кучешки лай, ала бързо затихна. Тишина. Една кола мина по булеварда, скоро след нея още една. И пак тишина. Дръпнах още няколко пъти от цигарата и я загасих нервно в пепелника. Пак погледнах леглото и осъзнах, че не мога да се върна пак в него, ясно беше, че и тая нощ няма да се спи. Не знаех какво да правя... не знаех колко е часа, нито можех да мисля, тялото ми не ме слушаше.
Облякох си набързо дънки и някаква блузка, взех си ключовете от масичката, цигарите и запалката също. Излязох навън. Огледах се и чак сега забелязах колко е различно всичко в тъмнината, дори познатия вход на блока. Тръгнах така да се каже без цел и без посока. Просто вървях и се опитвах да избягам от нея. А тя сакаш ме догонваше, беше все по-близо и по-близо, аз нямах сили да се спася... Самотата идваше. Безмилостна и безскруполна. Няма как да избягам нито от нея, нито от себе си, това добре го знаех. Единственият начин беше да се боря с тая проклета самота... ама сама ли да се боря?
Продължих да вървя със зареяния си поглед и съзнание, изпразнено от мисли. Не знам защо изведнъж започнах да тичам по алеята на близкия до вкъщи парк. Запъхтях се. Спрях да отдъхна за момент. Продължих след малко да крача спокойно и пак запалих цигара. Беше тъмно, улично осветление почти нямаше, но аз не се страхувах... не ми и пукаше.
Не осъзнах изобщо как се случи... от къде изникна тоя човек, че се сблъскахме.
-Госпожице, добре ли Сте? Съжалявам, но просто не Ви видях в тъмното.
-Ами, май съм добре... леко замаяна се чувствам, ама цял ден съм така. – мъжът ме задържа да не падна. Имаше силни ръце. Двамата продължихме по алеята. –Странно ми е... мислех, че съм единствената, която е тръгнала посред нощ из парка да търси избавление от самотата.
-Е, явно не сте... просто се чувствах зле... апартаментът и празното легло ме потискаха... реших да дойда тук да се поразходя... не подозирах, че има някой като мен... някой толкова самотен...
Преповтарям смислово което си казала, но просто не мога да не се съглася.