Прочетен: 3428 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 16.01.2009 23:16
Месец и половина си отиде неусетно, отлетя без никой да усети. Знаехме, че така ще стане, ама ...
Дните изминaваха, докато се виждахме рядко, говорехме малко и сякаш не съзнавахме колко е хубаво отново да си вкъщи. Сякаш вчера беше 29ти ноември, когато умирахме от студ във Велико Търново, всичко сякаш вчера беше... А всъщност вчера ти си тръгна. Остана дупката и мъката, остана празнината, с която бях свикнала да живея от четири години и някакво гадно чувство, че пак нещо се е объркало, а аз съм безсилна.
Ревовете и сълзите бяха изблик на всичко, случило се, не само за това, че си отиваш, а за това, че те нямаше четири години, че в много моменти ми се искаше да си тук, че за мен не си само брат, а нещо повече и от баща, че ти си един от малкото хора, на които им пука за мен и че виждам колко ти е гадно...
Налегнаха ме спомените за всеки един път когато си отиваше с голямата и безбожно тежка зелена раница и как сълзите напираха всеки път и в моите, и в твоите очи, как гледах през прозореца как си хващаш автобуса и пак ми се плачеше..., как когато говорехме по телефона разговорите бяха ... изпълнени с мълчание и не знаехме какво да се попитаме освен баналното „Как си?”, зная, така беше защото много имахме да си кажем, просто нямахме сили. Дойдоха и спомените, за времето когато бяхме малки. Е, ти не беше, аз бях. Идваше да ме вземеш от училище ако нямаше кой, търпеше ме когато бях в началото на пубертета и сама не се понасях, помагаше ми по математика... Грижеше се за мен повече от нашите и сега се грижиш... Дойдоха и спомените за рождените дни, когато те нямаше и даже тогава не ми беше весело. Спомних си и последния рожден ден, да.. преди една седмица... странно беше, отвикнала съм да си вкъщи. Снимахме се и осъзнах, че нямаме снимки заедно!!! Та след години тогава как ще си спомняме?
Всичко се срути върху раменете ми, зная че и върху твоите също. Не ти се ходи, ама сам си го избра не зная защо. Ясно ми е, че и аз някога ще замина от тука, просто ми се искаше да прекараме по-голяма част от живота си заедно.
Сега се опитвам да не плача и да съм спокойна, да знам че си добре и да приема действителността. Но всъщност ти добре ли си? Как ли си?
Така се стече животът ни, явно така е трябвало да стане, но съм благодарна на Вселената, че те има и че ме обичаш, дори сигурно повече, отколкото те обичам аз!!!
Кой е по по най изобретател...
Най - доброто от Константин
Желая ти успех!
16.01.2009 23:23
Затова ги усещам.
Казват, че блога е въздух под налягане. Сам си пише, сам си отговаря.
Като използва появилите се няколко писачи за опитни зайчета.
Казва се, нали.
Най-силната обич е тази, която не се срамува от себе си.
19.01.2009 14:13
19.01.2009 22:59