И тая нощ не успях да заспя... както предишната, както по-предишната и както няма да заспя и следващата... Погледнах празното легло и се намръщих. Бях приглушила светлината, иначе ми дразнеше очите и ме караше да се чувствам още по-зле. Отворих прозореца и запалих цигара. Поех дима дълбоко в дробовете си. Облекчение.... макар и кратко. Вгледах се в нощта... там в дълбоката гъста тъмнина, където бяха останали светнати едва няколко прозореца от нашата и съседната кооперация. Нормално е, хората спяха.  Чу се кучешки лай, ала бързо затихна. Тишина. Една кола мина по булеварда, скоро след нея още една. И пак тишина. Дръпнах още няколко пъти от цигарата и я загасих нервно в пепелника. Пак погледнах леглото и осъзнах, че не мога да се върна пак в него, ясно беше, че и тая нощ няма да се спи. Не знаех какво да правя... не знаех колко е часа, нито можех да мисля, тялото ми не ме слушаше.

         Облякох си набързо дънки и някаква блузка, взех си ключовете от масичката, цигарите и запалката също. Излязох навън. Огледах се и чак сега забелязах колко е различно всичко в тъмнината, дори познатия вход на блока. Тръгнах така да се каже без цел и без посока. Просто вървях и се опитвах да избягам от нея. А тя сакаш ме догонваше, беше все по-близо и по-близо, аз нямах сили да се спася... Самотата идваше. Безмилостна и безскруполна. Няма как да избягам нито от нея, нито от себе си, това добре го знаех. Единственият начин беше да се боря с тая проклета самота... ама сама ли да се боря?

         Продължих да вървя със зареяния си поглед и съзнание, изпразнено от мисли. Не знам защо изведнъж започнах да тичам по алеята на близкия до вкъщи парк. Запъхтях се. Спрях да отдъхна за момент. Продължих след малко да крача спокойно и пак запалих цигара. Беше тъмно, улично осветление почти нямаше, но аз не се страхувах... не ми и пукаше.

         Не осъзнах изобщо как се случи... от къде изникна тоя човек, че се сблъскахме.

-Госпожице, добре ли Сте? Съжалявам, но просто не Ви видях в тъмното.

-Ами, май съм добре... леко замаяна се чувствам, ама цял ден съм така. – мъжът ме задържа да не падна. Имаше силни ръце. Двамата продължихме по алеята. –Странно ми е... мислех, че съм единствената, която е тръгнала посред нощ из парка да търси избавление от самотата.

-Е, явно не сте... просто се чувствах зле... апартаментът и празното легло ме потискаха... реших да дойда тук да се поразходя... не подозирах, че има някой като мен... някой толкова самотен...

Добре си описала състоянието. Самотата просто споделя, когато човек има сърце за да я сподели.

Ами... най-добре да я споделяме, друго не ни остава. :):)

Иначе ще я намразим, а самотата е една уникална ценност, от която и вдъхновение се черпи и човек опознава себе си и по-силна енергия натрупва в себе си, но е ценност само ако бъде споделена.

Преповтарям смислово което си казала, но просто не мога да не се съглася.

Че самотата е ценност вече се убедих и се замислям дали нямаше да ми е самотно без нея, колкото и иронично да звучи. :)

Освен да се борим срещу самотата друго не ни остава!Трябва да посрещнем съдбата си с високо вдигната глава!

lorka, посрещаме я, аз поне лично... макар че не е лесно, но важното е да се справим и да не се оплакваме много -много, а да се вземем в ръце. Поздрави. :)

...по-точно добре се изразяваш. С малко думи казваш много. Може би се дължи на цифрата за която споменаваш на друго място. Хареса ми "усъзнах". Има виц в тази дума. Поздрави!:)

Благодаря ти, fenor, радвам се, че ти харесва стила ми на писане. А това за седмицата може и да се окаже вярно... :)